Най-голямата разлика между бедни и богати в историята
Всяка историческа ера съдържа изключителни неравенства сред богати и небогати. Независимо дали приказваме за античен Рим или Англия от 20 век, моделът нормално се разказва като пирамида, където дребен брой извънредно богати човеци са на върха, а огромен брой небогати хора са в основата. Както всички знаем, разликите сред върха и дъното са рискови – до степен, в която някои от супербогаташите имат приходи над хиляда пъти по-големи от междинните за страната. Но какво можем да кажем за вариацията в техните съществени стандарти на живот? Освен блясъка и известността, методът на живот на богатите и бедните постоянно ли е толкоз друг?
Може да предположите, че единственият вероятен отговор на този въпрос е „ Да “. Селяните и робите в никакъв случай не живеят като господарите и кралете. Но в случай че разгледаме обстановката във връзка с продължителността на живота. През Средновековието синовете и дъщерите на господаря се чака да доживеят доникъде на тридесетте си години, а селяните към пет години по-малко, тъй че бедните живеят към 85% от продължителността живота богатите. Съвременният свят е единствено малко по-равен: децата, растящи през днешния ден в най-бедните райони на Англия, се очкава да живеят сред 85% и 90% толкоз дълго, колкото тези в най-богатите региони. Изглежда, че тази съразмерност е почти константна.
Но един интервал се откроява като по-различен: началото на 19 век. През 30-те години на 19 век лондончани от междинната класа се очаква да доживеят до 44, само че служащите единствено до 22, едвам 50%. Хората от работническата класа в градове като Ливърпул, Престън и Манчестър имат шанс, в случай че доближат 19, във време, когато междинната дълготрайност на живота в Обединеното кралство е повече от 40. На местата в Аштън ъндър-Лийн, където няма канализация, не са предстоящата продължителността на живота да надвиши 13 години – по-малко от 1/3 от междинната в проспериращите региони.
Защо началото на 19 век е толкоз извънредно? Както можете да си визиите, има няколко аргументи. Индустриалната гражданска война явно довежда до утежняване на изискванията на живот на бедните. В същото време оказа въздействие и върху богатите като ги прави по-богати до невиждана степен. Резултатът е по-голяма разлика в виталния стандарт, в сравнение с евентуално по всяко време било преди или по-късно. Както американският дипломат във Англия Джон Куинси Адамс записва в дневника си, до момента в който е в Лондон през 1816 г.: „ Крайностите на изобилието и потребността са по-забележителни и по-очевидни в тази страна, в сравнение с във всяка друга, която в миналото съм виждал. “
Всеки, който хвърли дори незадълбочен взор на една джентълменска селска къща, издигната преди 1830 година, ще знае, че заможните са заобиколени от приповдигната, изискана архитектура и дизайн, в които комфортът е комбиниран с необикновено възприятие за жанр. Дори един елементарен благородник с приход от към 2000 английски лири годишно от селското си имение би могъл да си разреши къща в Лондон, както и селска барака, цялостна с мебели от махагон, и украсена с изкуство от доста велики английски художници от това време. Към 20-те години на 19 век множеството кавалерски резиденции разполагат с килери за вода и хранителни запаси. Някои даже имат специфични бани с течаща топла и студена вода!
За разлика от тях, служащите, които построяват физически къщите на шляхтата, могат да се считат за добре платени през 20-те години на 20 век, в случай че получават 15 шилинга седмично. Работниците във фабриките получават по-малко от това, а прислужниците – още по-малко и от тях. Стотици хиляди мъже и дами въобще нямат постоянна претовареност. Местата, където живеят са наистина ужасяващи, изключително в бързо разрастващите се индустриални градове. В енорията на Сейнт Джайлс в Лондон геодезист посещава бедните квартали и вижда двор, „ затрупан с „ нощна почва “ от преливането на тоалетната, на дълбочина съвсем 15 сантиметра, и бяха сложени тухли, с цел да могат хората да преминат. “
Инспекторите постоянно оповестяват за сходни условия в северните градове. В някои елементи на Ливърпул хората са натъпкани в къщи с компактност над 1000 души на декар. Течността от помийни ями и боклуците, разпръснати по земята на открито, се стичат през стените на мазетата, където мнозина са принудени да спят. Общинските отпадъчни ями в такива здания нямат порти, защото те са употребявани за дърва за огрев.
Докато най-бедните британци живеят в бедност, висшите съсловия ръководят именията си и се отдават на заниманията си. Повечето не работят. По-малките синове и тези, които избират работата, избират добре платена и почтена патриотична работа, като да вземем за пример началник в армията или флота, дипломат, нещо в Народното събрание или в църквата. По сходен метод междинните класове сортират по какъв начин желаят да си изкарват прехраната.
Работническите класове, които съставляват над 70% от популацията, нямат подобен избор. Тези, които имат шанса да работят като аграрни служащи, могат да чакат да живеят 36 години – почти два пъти по-дълго от братовчедите си в индустриалните градове. Но селскостопанските благоприятни условия понижават, защото се употребяват от ден на ден машини, от ден на ден обработваема земя се дава на овцевъдството и се внася повече храна. За останалата част вариантите са да влязат в армията или да работят във фабрика или мелница.
Огромен брой мъже, дами, момчета и девойки работят като служащи в мините. През 1813 година в Къмбърленд, на 190 метра под земята, създателят Ричард Ейтън подвигна фенера си и вижда редици вагони, возени от млади девойки в тъмночерните тунели. Той разказва всички хора там като „ отличаващи се с изключителна беднотия. Неумереният труд и нездравословните условия бележат лицата им с признаци на болест; те най-вече полуголи, почернели на всички места от нечистотия и въобще толкоз обезобразени и измъчвани, че наподобяват като раса, изпаднала от общия сан на хората и обречена, като в самобитно чистилище, да похабят живота си в три мрачни нюанса. “
Какъвто и да е индустриалният развой, той способства за утежняването на здравето на служащите и преждевременната им гибел. Художниците и глазуристите (които боядисват грънци) развиват отравяне с олово. Шивачите развиват хронични проблеми със сърцето и стомаха. Коминочистачите развиват рак. Може би най-лошите условия на труд от всички са тези в мелническите промишлености, изключително в Шефилд. Работата се прави в неприятно вентилирани мазета и генерира доста прахуляк. Повечето мелничари в Шефилд са мъртви до 28-годишна възраст. 90% не стигат до 40.
Същевременно за богатите прекомерното галене е нещо типично. Няколко „ нормални “ или общоприети менюта в най-хубавите лондонски хотели по това време костват 3 гвинеи (3,3 паунда) на глава, с в допълнение 1 гвинея за бутилка хубаво вино. Модните дами в Лондон могат да похарчат 4 паунда за едно перо, което да носят в косите си на бал – сума, която другояче би нахранила фамилията на служащ за 10 седмици.
